Отглеждането на овес (~400 м2)

Всичко, което трябва да знаете за отглеждането на овес
https://www.jardineriaon.com/bg/%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%81.html/amp?msclkid=d7612680ac0811ecb8a8abf05f062016

https://agri.bg/forum/topic/2505

"ОВЕС Стопанско значение, произход, разпространение, добиви.

Овесът е много добре позната у нас зърнено-житна култура. Особените качества на овесеното зърно като фураж се обуславят не само от сравнително високото съдържание на протеина (около 13%), но и от голямото количество на мазнини (4-6%) и особено на витамини (В1, В2, В6, К1, А, Е) в зърното, по чието съдържание значително превъзхожда останалите зърнено-житни култури. Благоприятното съотношение между хранителните вещества, високата им смилаемост и специфично въздействие върху животинския организъм определят мястото на овеса като незаменим концентриран фураж в техните дажби. В миналото е бил предпочитан при изхранването на млади животни, особено на конете. Днес в по-големи размери се използва за домашните птици, както и като допълнителна прибавка към фуража за млечни крави.

ПЛОЩИ, ДОБИВИ И ПРОИЗВОДСТВО НА ОВЕС

Овесената слама и плява също са с много висока хранителна стойност. Те са по-нежни и по-хранителни от пшеничените, ечемичените и ръжените, поради което преживните животни ги предпочитат. В смески с грах, фий и други бобови култури овесът служи като подпорно растение. Сеното е ценен груб фураж. Смеските се косят рано, оставят почвата чиста от плевели и обогатена на хранителни вещества, което ги прави отличен предшественик за зимните житни култури.

Вече се отчита изключителната хранителна стойност на овесеното зърно и за човека. Брашното, ядките и грисът масово навлизат в ежедневието на българина и заемат трайно място в менюто на децата, както и в диетичните програми на възрастните.

В литературата се срещат и много данни за използването на овеса в народната медицина – срещу тютюнопушенето, срещу тумори, като стимулант, в борбата с епилепсията, при дебилност, за повишаване на половата активност и др.

Овесът се счита за типична европейска култура. Историческите факти сочат, че гърците и римляните са го познавали само като плевел и медицинско растение. Като самостоятелно културно растение се предполага, че най-напред се е отглеждал от галите и германците, а от тях се е разпространил и към по-южните народи.

В света площите са непостоянни с тенденция към намаляване за сметка на добивите. На най-много площи се отглежда в Русия, следвана от Канада и САЩ. Най-високи добиви се получават в Европа – над 700 kg/da в Ирландия, над 500 kg/da в Обединеното кралство, над 400 kg/da в Германия и Франция /табл. 8/. У нас площите варират в последните години между 260 и 360 хил. декара, а средният добив е 130-180 kg/da. С увеличаване делът на зимуващите сортове у нас за сметка на пролетните се очаква увеличаване на средните добиви и производството.

БОТАНИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА

Коренова система.

Овесът има силно развита коренова система от брадест тип. При сравняването й с тази на пролетната пшеница и ечемика е установено, че още по време на братенето, количеството корени, изразени в грамове на едно растение, е с 57% повече от тези на ечемика и 24% повече от тези на пролетната пшеница. В края на изметляването кореновата система на овеса продължава да ги превъзхожда. Овесът се характеризира с по-дълбоко проникваща коренова система. Активно обитаваният почвен пласт е 50-60 cm, а при излужена чернозем-смолница – дори 80-90 cm. Единични корени са измерени до над 220 cm дължина. Кореновата система проявява по-голяма усвоителна способност, както и по-активно дишане, в сравнение с другите житни растения.

Първичната коренова система на овеса се състои от 3 ембрионални корена. Много рядко броят им достига до 5-6. Вторичните (адвентивни) корени се формират по време на фаза трети лист и след нея, като броят им при подходящи условия може да достигне 30-40.

Стъбло

То е с типичното за житните растения устройство. Съставено е от възли и междувъзлия. От тях 5-6 са надземни и 3-5 – подземни. От развитието на подземните зависи успешното проникване на кълна до повърхността на почвата и по-нататъшното развитие на растенията.

Овесът, противно на другите зърнено-житни култури на умерения климат (пшеница, ечемик, ръж, тритикале) има специфичен характер на развитие и морфологично проявление на зародишните възли и междувъзлия. Характерно е проявлението на първото междувъзлие, разположено непосредствено под колеоптилния възел. То се нарича mesocotyl и се характеризира със способността си силно да се удължава, като участва заедно с колеоптила при изнасяне на централната пъпка към повърхността на почвата. Общата им дължина е 8-10 cm, което създава предпоставки за поникване на семената от по-голяма дълбочина.

Стъблото достига височина от 0,60 до 1,20 m и е с различна здравина. То е кухо, гладко, с кръгло сечение. Окраската му е обикновено тревистозелена, но може да бъде покрита и с восъчен налеп, който придава в различна степен сивкав оттенък. Много от сортовете проявяват добра устойчивост на полягане.

Листа. 

Броят им съответства на броя на стъблените възли. Всеки лист се състои от листно влагалище и листна петура. Листното влагалище e с форма на отворен цилиндър. Обхваща повече или по-малко стъблото, като освен че му придава здравина, го предпазва и от неблагоприятни външни влияния. Листната петура е с ланцетна форма. На мястото, къдeто тя преминава във влагалището се намира силно развито езиче (ligula). Ушички липсват, което е видов признак, по който овесът безпогрешно може да се разпознае от други зърнено-житни култури още преди изметляване. 

Съцветие.

Овесът има съцветие метлица, която се отличава с различна форма в зависимост от вида и сорта. Тя се определя от разположението на страничните разклонения на метлицата спрямо централната й ос. В зависимост от това се различават следните основни типове метлици: 

   1. Едностранна или байрачеста – всичките странични разклонения са разположени от едната страна на метлицата. 

   2. Разпръсната метлица – страничните разклонения са разположени около централното вретено във всички посоки. Според тяхната дължина и ъгълът, който сключват с централната ос, тя се подразделя на няколко подтипа: изправена, храстовидна, разперена и увиснала (спяща) метлица.

 Класчетата на овеса са разположени поединично върху малки подутини по върховете на крайните разклонения на метлицата. Класовите плеви (глумите) са дълги, сравнително широки и с кожеста консистенция. Имат форма на ладийка и обхващат цялото класче. Само при голозърнестия овес горните цветчета остават непокрити от класовите плеви. 

Във всяко класче се образуват от едно до три, рядко четири цветчета, от които се формират две или три нормално развити зърна. По-голям брой цветчета (5-8) и зърна в класче формира голозърнестият овес.

 Всяко цветче се състои от две цветни плеви, плодник с две перести близълца и три тичинки. Външната цветна плева е изпъкнала, ладиеобразна. При осилестите форми осилът се носи от нея, като той е прикрепен в средната й част. Вътрешната цветна плева е по-тясна и по-нежна, с два ясно изразени ръба. Процентът на зърната с осил е променлива величина и зависи от метеорологичните условия. Цветните плеви здраво обгръщат зърното, но не са сраснали с него. От гледна точка на хранителната му стойност, те се явяват малоценна част. Техният химичен състав е почти еднакъв със сламата. При нашите условия и разпространените сортове плевестостта се колебае от 29 до 38%. При голозърнестите форми цветните плеви са по-големи, но не обхващат добре зърното и то лесно се отделя от тях при вършитба. 

Зърно. 

Освободеното от плеви зърно е заострено и покрито изцяло с власинки. Зърната в класчето са с различна големина и форма. Най-едро и най-дълго е зърното, образувано от най-долното цветче в класчето, наречено външно. Следващите едно-две са по-кръгли и издути, наричат се междинно и вътрешно зърно. Понякога в класчето се формира само едно зърно, но то е обвито от цветните плеви на две цветчета. Тези зърна са известни като двойни. Плевите при тях заемат значителен дял от общата маса на зърното. 

Масата на 1000 зърна е 25-30 g, а хектолитровото тегло, в зависимост от метеорологичните условия и условията на отглеждане варира от 35 до 42 kg. В химическо отношение зърното на овеса се отличава с някои особености. Общото белтъчно съдържание на разпространените у нас сортове е значително – до 14-15% от сухото им тегло, и е по-добре балансирано като аминокиселинен състав от това на останалите зърнени житни култури. Ниското съдържание на проламиновата белтъчна фракция (5,5%) предизвиква допълнителен интерес заради това, че овесът се явява “най-малко опасен” за хора, болни от глутен-чувствителна ентеропатия. Съдържанието на мазнините варира от 5 до 6,5 %, а на скорбялата - 26-38 %. Овесът значително превъзхожда останалите зърнено-житни култури и по съдържание на витамините B1, B2, B6, K1, A и E. Всичко това прави овеса незаменим концентриран фураж за животните и предпочитана храна за хората.

СИСТЕМАТИКА И СОРТОВЕ

 Овесът се отнася към сем. Житни (Poaceae), род Avena L. Той обхваща около 70 едногодишни и многогодишни видове. Систематиката на овеса е била многократно проучвана и уточнявана. Основните признаци, използвани в нея са хромозомният брой и филогенетичните връзки между видовете. 

Систематиците обособяват две секции: 

   Секция Euavena Griseb. – обхваща едногодишни видове със стопанско значение. В зависимост от броя на хромозомите, тя се състои от две подсекции: Aristulatae Malz. – обхваща видове с 14 и 28 хромозоми; Denticulatae Malz. – обхваща видовете с 42 хромозоми.

   Секция Avenastrum Koch. - обхваща многогодишни видове без стопанско значение. Хексаплоидната група (2n=42) включва следните по-разпространени видове: Avena fatua L. – обикновен (пролетен) див овес, Avena sterilis ssp. ludoviciana Mаlzew. – Средиземноморски (зимен) див овес, Avena sativa L. – обикновен (посевен) овес, Avena byzantina C. Koch. – византийски овес, Avena strigosa Schreb. – пясъчен овес и др. 

У нас от културните форми е разпространен посевният овес. По форма на метлицата и по характер на зърната А. И. Мордвинкина го разделя на три групи разновидности: разперен овес (Avena sativa grex var. diffusae Mordv.), сбит или едностранен овес (Avena sativa grex var. orientalis Mordv.), голозърнест овес (Avena sativa grex var. nudae Mordv.). Районираните сортове у нас се отнасят към посевния овес – Образцов чифлик 4, Мина и Калоян. 

БИОЛОГИЧНИ ИЗИСКВАНИЯ

 Изисквания към топлина.

 Овесът не е взискателен към топлината. Семената му поникват при 2-3С, но оптималната температура за поникване е 15-20С. Кълновете понасят краткотрайно понижаване на температурата до –7 - -8С. В по-късни фази от развитието си – ІІІ-ти лист и братене зимуващите форми издържат понижаване на температурата до (-10)–(-11)С. 

Овесът е растение на прохладния и влажен климат. Оптималните температури по време на братене, вретенене, цъфтеж и узряване са до 18-20С. Високите температури над 25С се отразяват неблагоприятно върху развитието на растенията. Овесът в такива условия страда по-силно от пшеницата, ечемика и ръжта. Температурите, по-високи от 38С парализират устицата на листата много по-бързо отколкото при пшеницата и ечемика, при което водообменът се нарушава. Високите температури в полските райони, ниската атмосферна влажност, честите суховеи по време на наливане на зърното са основните причини за ниските добиви. Овесът е растение на дългия ден.

 Изисквания към влага. 

Овесът предявява по-големи изисквания към влагата спрямо останалите зърнено-житни култури на умерения климат. Семената му трябва да поемат 65% вода спрямо масата си, за да поникнат, докато другите изискват около 50%. За оптималното му развитие през целия вегетационен период са необходими прохладен и влажен климат. Това прави северните и западните европейски страни по-благоприятни за развитието му. 

Овесът има транспирационен коефициент 474, който също е по-висок в сравнение с останалите зърнено-житни култури. Той отразява значително по-големия водоразход за формиране на единица сухо вещество и определя овеса като култура, която изразходва водата крайно неикономично. Критична е нуждата от влага в периода около 15 дни преди изметляването. Засушаванията в този период, както и по-късно по време на наливане на зърното се отразяват негативно върху добива.

 Изисквания към почвата.

 Овесът има сравнително малки изисквания към почвата. Много по-малко взискателен е от пшеницата и ечемика, но е по-взискателен от ръжта. Той успява на всякакви почви – от тежки блатни до леки песъчливи, стига те да са обезпечени с достатъчно влага. Предпочита добре запасени с хранителни вещества почви, като например черноземите от всички разновидности, където дава по-високи добиви. Върху кисели почви (pH 5-6) се развива по-добре от пшеницата, ечемика и ръжта, но за сметка на това по-трудно понася алкална реакция и засоляване. 

ОСОБЕНОСТИ В РАСТЕЖА И РАЗВИТИЕТО 

Нормалното протичане на фенофазите зависи от съчетанието на метеорологичните фактори. При подходяща температура и достатъчно влага растенията поникват за 8-10 дни. При есенна сеитба растенията формират 2-3 продуктивни братя. През пролетта посевите се развиват бавно и често силно страдат от изпреварващо заплевеляване. След пролетен срок на сеитба при средни мартенски температури между 7 и 10С семената поникват средно за 10 до 16 дни. Най-често формират по 1-2 продуктивни братя на растение. При оптимален есенен срок на сеитба растенията изметляват в началото на май (4-8. V.). Най-малко 2 до 3 седмици закъсняват в развитието си пролетните сортове. 5-8 дни след изметляването започва цъфтежът. Метлицата изцъфтява за 6-8 дни, като цъфтежът започва от върха и периферията към центъра й. Масовото цъфтене е в следобедните часове – от 12 до 16 часа. При неблагоприятни условия (много хладно и влажно време) цъфтежът може да протече и при затворени плеви. 

Овесът се отнася към самоопрашващите се растения. Чуждо опрашване се среща рядко. Формирането и наливането на зърното силно зависи от външните фактори. При достатъчно влага и добра запасеност с хранителни вещества се получава висок добив – до 500-600 kg/da от зимуващите сортове, и до 200-300 kg/da от пролетните сортове.

АГРОТЕХНИКА 

Място в сеитбообращението.

 Счита се, че овесът има малки изисквания към предшественика си. Като култура с мощно развита коренова система, която проявява голяма усвоителна способност към по-трудно достъпните за растенията хранителни вещества, тя често се поставя в края на сеитбообращението. Овесът по-добре понася засяване след зимна житна култура, отколкото пшеницата, ечемикът и ръжта. Не бива, обаче да се засява след себе си, заради опасността от силно намножаване на овесената нематода и масово заплевеляване с див овес. Много добри предшественици за овеса са едногодишните бобови и окопните култури, които оставят почвата чиста от плевели и добре запасена с хранителни вещества. Добри резултати се получават, когато овесът се засее след картофи, тъй като добре използва последействието от торовете, внесени за картофите. Като подходящи предшественици се изполват още слънчоглед, тютюн и др. Цвеклото е неподходящ предшественик, тъй като поставен до овеса създава предпоставки за намножаване на цвекловата нематода, която е общ неприятел. Овесът е подходящ за засяване след разорана целина, а също и при усвояване на заблатени почви.

Обработка на почвата.

 Системата за обработка на почвата се определя главно от срока на сеитба, от предшественика и от биологичните изисквания на овеса. Като по-взискателна към влагата култура, обработките целят добро влагозапасяване и влагозадържане. 

За пролетните сортове се предвижда дълбока оран на 20-22 cm през лятото или рано през есента веднага след прибиране на окопния предшественик. Ако предшественикът е житна култура със слята повърхност, обработката започва с подмятане на стърнището, след което при подходящи условия се извършва и дълбоката оран. В зависимост от степента на заплевеляване при необходимост до есента се правят почвоподдържащи плитки обработки – култивиране, дискуване или плитко преораване. 

Овесът се сее рано през пролетта, поради което предсеитбените обработки най-често се състоят само в плитко култивиране или брануване непосредствено преди сеитбата. 

При есенна сеитба системата за обработка на почвата е сходна с тази при пшеницата.

Торене.

 Овесът реагира по характерен начин на торенето, което го отличава от останалите зърнени житни култури. Поради силно развитата си коренова система, той усвоява по-добре трудно разтворимите съединения в почвата от ръжта, от пшеницата и ечемика. Установено е, че овесът реагира с най-голяма чувствителност към плодородието на почвата и торенето, поради което в миналото се е използвал за разузнавателен посев. 

За растежа, развитието и продуктивността му най-голямо значение има азотът. Доказано е, че от зърнените житни култури овесът проявява най-голяма чувствителност към количеството на азот, внесен с минералното торене. Той оказва благоприятно влияние върху развитието на кореновата система, надземната биомаса, фотосинтетичните процеси и в крайна сметка на продуктивността на растенията. 

Реакцията към фосфора и калия е незначителна, което се обяснява със способността на овеса да ги извлича от трудно разтворимите съединения в почвата. 

За точното определяне на торовата норма се имат предвид освен запасеността на почвата, още - износа на хранителни вещества, коефициентите на използване от почвата и торовете, планирания добив. За формирането на 100 kg зърно от овес (сорт Дунав 1) в условията на естественото плодородие на излужена смолница се изразходват 3.8 kg N, 1.7 kg P2О5, 2.8 kg K2O. Хранителните вещества се приемат равномерно почти през цялата вегетация. Основното количество на азота (до 56%) и на калия (до 46%) се приемат до фаза изметляване, а на фосфора (до 52%) – до восъчна зрялост. В опити със зимуващ овес в района на Централна Южна България е установено, че нарастващите азотни торови норми от N0 до N12 доказано влияят върху увеличаването на добива. Икономическият анализ на данните, обаче показва, че най-изгодно е торенето с N6. Повишаването на добивите е резултат от увеличената обща и продуктивна братимост, натрупването на повече свежа биомаса и формирана листна повърхност, увеличаване броя на продуктивните елементи на метлицата, както и на рандемана на чистото зърно. В района на Югоизточна България също е установено, че най-подходяща торова норма за увеличаване на листно-площния индекс на овеса, добива и неговите структурни компоненти е N6P5. За условията на страната могат да се препоръчат торови норми 6-8 кg/dа N, 5-8 kg/da P2O5. Калиево торене почти не се прилага. Препоръчително е, обаче след предшественик слънчоглед, който е калиеволюбива култура и оставя почвата със значително по-бедни запаси от калий да се прецени конкретно необходимостта от допълнително внасяне на торове. 

На много леки и песъчливи почви може да се тори с добре угнил оборски тор – 1-2 t/dа. Фосфорните торове и оборският тор се внасят с лятната дълбока оран след прибирането на предшественика, а азотните торове - с последната предсеитбена обработка. 

При сеитба на овеса през есента – 1/3 от предвидената азотна торова норма се внася предсеитбено, а 2/3 се оставят за подхранване рано напролет, през февруари до средата на март. Целта е по-равномерно и ефективно използване на азота през цялата вегетация. Подходящи форми на торовете са амониевата селитра и суперфосфатът.

Сеитба. 

За получаването на високи добиви от овеса трябва да се положат специални грижи при подготовката на посевния материал. Отчита се значителното различие във формата и едрината на зърната, особено това между външните и вътрешните зърна. Характерната неизравненост е резултат и от неедновременното развитие и узряване на зърната от върха на метлицата и нейната основа. Всичко това налага сортиране на зърнената маса, като отделените външни зърна се използват за посевен материал, а останалите – за фураж. От по-едрите семена се развиват по-мощни растения, те се нападат и по-малко от главня. 

Според БДС посевният материал трябва да отговаря и на определени критерии по отношение на чистота. Плевелните семена са най-нежеланият от всички примеси. След почистване семето трябва и да се обеззарази срещу праховитата и покрита главни. Препоръчва се използването на Витавакс 200 ВП – 200 g или Суми 8-100 ml в 4 l вода за 100 kg семена по полумокър начин.

Традиционно в нашата страна овесът се засява рано напролет, веднага след като условията (най-често почвената влага) позволят влизането на машините в блока. Това обикновено е края на февруари за Южна България и до средата на март за Северна България и по-високите полета. Закъсняването със сеитбата измества вегетацията към по-сухите и горещи летни месеци, което се отразява негативно върху добива. Освен това посевът е слаб, което е предпоставка за увеличаване риска от нападение на шведската муха и житната пиявица. 

През последните 20 години усилията на изследователите у нас са насочени към проучване на възможностите за отглеждане и на зимуващи сортове. Предимствата им се свързват с по-ефективното използване на зимната влага и с изместването на целия вегетационен период със седмици напред, с което се изпреварват горещините и сушите в началото на лятото. Добивите са по-гарантирани, което е достатъчно основание да се препоръчват есенните сеитби. 

   За района на Централна Южна България е установен оптимален срок на сеитба до 20 октомври. Спазването на този срок осигурява презимуване на 61-86% от растенията. Със закъсняване на сеитбата силно се удължава периодът на поникване и се ограничават условията за есенно братене и добро формиране на кореновата система. Доказано е, че добивът от зърно при есенна сеитба е до 2,8 пъти по-висок в сравнение с пролетните сеитби. 

   В района на Югоизточна България и по-високите полета оптимална се оказва сеитбата през периода 20-30 септември. Тя осигурява презимуване на 80% от растенията. 

Овесът у нас се засява редово – на 12-15 cm междуредово разстояние. Има данни за правени опити с кръстосана сеитба, но резултатите са противоречиви.

При нашите условия и в оптималните срокове сеитбата трябва да се извършва с посевна норма 500 здрави, кълняемоспособни семена на m2. При маса на 1000 семена 30 g, това означава около 15 kg/da – сеитбена норма. При закъсняване на сеитбата и влошаване на метеорологичните условия нормата може да се увеличава до 550-600 семена на m2. Намаляването на сеитбената норма до 400-450 кълняеми семена на m2 се препоръчва при създадени много добри производствени условия и наличие на оптимални метеорологични фактори. 

През последните две десетилетия при проучванията със зимуващи сортове и линии се доказаха изключителните компенсаторни възможности на овеса, отглеждан при есенна сеитба. Посеви, формирани с 400 к.с./m2 братят повече, формират по-голяма листна площ и в крайна сметка добивът от тях не се отличава от посев, формиран с 600 к. с./m2. Има изследвания, които доказват, че при плътност от 200 до 500 растения/м2 в посева се формират еднакъв брой метлици (690-700). Най-балансирани са продуктивните елементи – брой класчета и зърна, както и тегло на зърната – в посев с реколтирани 300-400 растения/м2. Всичко това означава, че не бива да се абсолютизира влиянието на посевната норма върху продуктивността на посева, а да се имат предвид освен конкретните условия, и компенсаторните прояви на овеса. 

До сега се считаше, че овесът не понася дълбоката сеитба. Като най-подходяща се препоръчва 3-4 см дълбочина. По-плиткото заравяне на семената е свързано с опасност от силно изсушаване на повърхностния почвен пласт и нередовното поникване. Тази дълбочина е подходяща при тежки, сбити и влажни почви. При леки и сухи почви се допуска увеличаване на дълбочината до 5-6 см. При оптимални условия и нормално дълбока сеитба растенията се развиват по-бързо и дружно, формират по-добра коренова система и повече братя. Тези препоръки остават актуални при пролетните сеитби.

 Биологична особеност на овеса е възможността му силно да удължава колеоптила и особено мезокотила си в периода на поникването, с което той се отличава значително от останалите зърнено-житни култури. Съпоставен с видовете, които не удължават мезокотила си, ръжта е най-чувствителна на дълбоката сеитба, следвана от пшеницата и ечемика. Овесът превъзхожда в това отношение всички останали. Това създава предпоставка за избор на широк диапазон на дълбочина на сеитба. Ползата от удълбочаването на сеитбата е дискусионна. Трайно установеното почти ежегодно есенно засушаване възпрепятства добрата предсеитбена обработка на почвата за есенна сеитба.

Семената попадат не винаги на еднаква и подходяща дълбочина, водният режим е често неблагоприятен.

 Несигурното презимуване на зимуващия овес е една от основните причини за ограниченото му отглеждане. По-дълбокото заравяне на семената и съответно по-дълбокото залагане на възела на братене се свързва с по-надеждно презимуване и по-мощно формиране на кореновата система. Всичко това създава предпоставки за евентуална по-дълбока (5-8 cm) есенна сеитба, ако тя е агротехнически мотивирана. При по-голямата дълбочина на сеитба овесът формира по-стабилно гарниран посев в резултат на по-слабата редукция в броя на растенията спрямо поникналите. Това компенсира до известна степен намалената полска кълняемост. Установено е, че броят на реколтираните растения не зависи от дълбочината на сеитба в рамките от 3 до 10,5 см, а добивът не се влияе, а в някои случаи дори се повишава с удълбочаване на сеитбата.

Проучванията върху дълбочината на сеитба дават достатъчни основания при есенната сеитба на зимуващите сортове да се препоръча дълбочина 5-8 cm. 

Грижи по време на вегетацията.

 Грижите след сеитбата се отнасят най-вече до навременно поникване, борба с плевелите, болестите и неприятелите. 

При тежки почви след обилен валеж може да се наложи разбиване на почвената кора ако растенията не са поникнали. Използва се членест валяк или ротационна брана. 

Борбата с плевелите се превръща все повече в технологичен проблем при отглеждането на овеса, особено зимуващия. Рано напролет растенията се развиват бавно, често посевите са силно редуцирани от неблагоприятните зимни условия, а това създава предпоставки за бързото, понякога изпреварващо развитие на плевелите. Овесът е много чувствителна култура по отношение на листните хербициди, които се прилагат във фаза братене. В същото време конкурентността му по отношение на плевелите, в сравнение с останалите житни култури, е най-ниска (ечемик  ръж  пшеница  овес).

 Утвърдените за овеса хербициди са малко на брой. Наши и чужди автори основно препоръчват такива на базата на 2,4 Д и 2М-4Х. Проявяваната фитотоксичност към някои от тях обаче, предизвиква съмнения относно ефективността, и особено селективността им. Установено е, че някои от тях оказват фитотоксично действие и силно депресират растежа и развитието на овеса. Това налага дозите на прилаганите хербициди да бъдат внимателно изяснявани и стриктно спазвани. Така например, при заплевеляване предимно с едногодишни плевели се препоръчва Дикотекс (2М-4Х) в дози 200-250 ml/da, а при смесено заплевеляване с едногодишни и многогодишни широколистни видове – 250-300 ml/da. От по-новите хербициди е установено, че Дерби 175 СК в дози 5-7 ml/da проявява отлична селективност (83-100%) спрямо зимуващия овес. Проучването е направено върху голям набор от сортове и линии, което налага категоричният извод, че хербицидът е подходящ за използване в борбата с едногодишните и многогодишните широколистни плевели при овеса. Пръскането се извършва във фаза братене на културата. 

От неприятелите по-сериозни вреди могат да нанесат житната пиявица и листните въшки. В борбата се препоръчват същите инсектициди и дози, които се използват при пшеницата. 

Борбата с болестите се извежда основно чрез предпосевното третиране на семената с подходящи фунгициди.

Прибиране. 

Зърната в метлицата на овеса узряват неедновременно. Често най-едрите и най-ценни зърна окапват, ако се изчаква пълното узряване на цялата метлица. Някои от разпространените сортове, освен това значително полягат към края на вегетацията. Това налага да се препоръчва основно разделното прибиране. Най-подходящ момент е когато зърната във връхните класчета са в пълна зрялост, а останалите във восъчна. В това време стъблата са все още зелени и жилави, което допълнително затруднява прякото комбайниране. След няколко дена просъхналите откоси или снопите допълнително се овършават.

 Еднофазното прибиране е подходящо само при слаборонливите сортове с по-дружно узряване на зърната и по-бързо изсъхване на стъблата."